Д-р Пеньо Пенев, хирург

Биографичната справка за него е съвсем пестелива, аскетична, какъвто е бил и самият той. Д-р Пеньо Цвятков Пенев е роден през април 1945 г. Родът му е от с. Ковачевец, до гр. Попово. Баща му Цвятко Пенев е дългогодишен директор на тамошната елитна гимназия „Хр.Ботев“. Д-р Пенев завършва същата гимназия през 1963 г. Поради здравословни причини не е ходил в казарма и през същата година е приет за студент в Медицинския университет във Варна. Завършва през 1969 г. и веднага започва работа в хирургичното отделение на МБАЛ, гр. Попово. В отделението работи до смъртта си през 2002 г. Остава в сърцата на хората като изключително толерантен и ерудиран човек и много добър специалист хирург. Негови хобита са били отглеждането на гълъби и риболов.

Толкоз. Зад тези оскъдни слова се крие живот, изпълнен с дейни грижи за пациентите. Търпелив, спокоен, винаги добронамерен, раздаващ се. Посветен както на пациентите, така и на младите колеги, намерили пристан в началото на кариерата си в МБАЛ Попово.

Вероятно малцина извън лекарските среди си дават сметка какво представлява стартът на кариерата на младия лекар, например в спешното отделение. Главата му прелива от знания, но му липсва всякакъв опит. Младият журналист може да сбърка буква, дума, позиция. Но грешката на младия лекар може да означава смърт. Още от първия ден той се сблъсква с реалните, тежки, сложни болести, инциденти и травми, за които досега само е чел в учебниците. Силни болки в корема. Какво е това – перитонит, инфаркт? Трябва да вземе решение за секунди. И звъни на д-р Пеньо Пенев от хирургичното отделение на болницата.

Д-р Пеньо Пенев пристига и въздухът се изпълва със спокойствие. Паниката чудодейно се сляга. Нещата застават по местата си. Спокойно, колега. Дайте сега едно по едно.

Говорих с двама негови колеги от онези години, между двете хилядолетия, които тогава са били млади лекари и кариерата им е започнала в МБАЛ Попово. Гладни години, лекарският труд е ниско заплатен. Болницата работи на прага на възможностите си. Но д-р Пенев неизменно свети и внася смисъл, благородство и кураж в тежките делници. И двамата бяха категорични – той излъчваше невероятна човешка топлота.

Представям си го като д-р Андрей Ефимич Рагин от „Палата № 6“ на Антон Павлович Чехов. Вглъбен, съсредоточен, мислещ за другите, не за себе си. Самотник, вечерта го заварва с книга в скута, но книгата е само повод за съзерцанието му, на което се отдава в края на тежкия ден. Немската овчарка на име Лиза и плетената жилетка са постоянните жалони на делника му. Гълъбите го свързват с небето, рибите – с водата.

Смъртта му настъпва неочаквано. Пиян пациент вади нож. Д-р Пенев посяга да хване ръката му, но хваща острието на ножа. Сухожилията на десницата му са срязани.

Той е лишен от любимата си професия. Вече не може да оперира. Това приближава края му. Умира на осми май 2002 г.

А ето сега, за финал и съкровените думи за д-р Пенев на един от тогавашните негови млади колеги в МБАЛ Попово, д-р Георги Попиванов, също хирург:

Там, където почти всички се препъваме…
или за любовта, която не търси своето си

Соната за един хирург, за безусловността, Жак Превер и едно куче

Имало едно време един хирург в малка болница някъде в Североизтока. Малка, но решенията пред всеки хирург никога не са малки, нито лесни. Сърцето на хирурга е голямо, има място за всички. Той има куче, голямо и умно. Отстрани изглеждат като едно цяло, една обща, неделима емоция.

Брадата и неизменната домашно плетена жилетка придаваха спокойствие на всеки доближил се до него. По аскетизма си приличаше на поета Борис Христов. Сърцето му познаваше много любов и много болка… сърцето на хирурга, толкова добре описано от Фьодор Углов. Кучето споделяше всичко, включително и онази специфична и понякога разрушаваща самотност на жребия му – при трудни решения, усложнения или несправедливи обвинения (като че ли ние сме повелители на живота и смъртта). Един ден, след като даде безценен и безплатен урок на младия лекар в спешна помощ, даже го откара вкъщи със старата си червена лада. Когато той седна на предната седалка, кучето изведнъж се показа от задната и го подуши. Беше много добро куче, досущ като стопанина си. Липсваше му само плетената жилетка.

Но за съжаление, Иван Радоев се оказа прав („Ще те гледат със завист, / ще те гледат с ненавист платени очи в безплатния здрач“). Намери се една дишаща злоба ръка, която сряза ръката на хирурга. Сряза онези сухожилия, които движеха пръстите, спасили толкова животи…

Поетът беше написал „не питай кой ще те осмисли, кой ще те прецени / в тоя свят, изграден от човешки вини, / усмихни се като цирков играч, изпълняващ номер опасен“. Не питаше старият хирург, усмихваше се, беше простил, но… това беше удар в сърцето, побрало толкова много съдби. Злата ръка не знаеше, че някои хирурзи имат различна анатомия, че сухожилията на пръстите им са свързани със сърцето.

Не издържа сърцето. Кучето беше единствената компания на хирурга и в последните му мигове и стана единственият свидетел на смъртта му – тиха, ненатрапчива, без да тревожи никого. Какъвто беше и животът му.

Злата ръка изчезна безследно. Вероятно изобщо не осъзнаваше какво е сторила. Обществото не счете за нужно да помни доктора (все пак сме му слуги, а за слугите не се полага памет). За съжаление, колегата му Чехов отдавна беше поставил прецизната диагноза във „Френско грозде“: „Безочливост и безделие на силните, невежество и скотщина на слабите, навред невъзможна бедност, тесногръдие, израждане, пиянство, лицемерие, лъжа… Същевременно във всеки дом и на улиците – тишина, спокойствие…“.

Добрият стар хирург с плетената жилетка не поставяше условия, за да даде, просто даваше каквото имаше и можеше. Някак си по Жак Превер живя, и кучето, покрито с кал, пускаше вкъщи, и хората, покрити с кал, преглеждаше безусловно. Прекрасната немска овчарка изчезна, сигурно вече са заедно. Остана посланието, което ни оставиха:

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие че…
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие че…
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

Жак Превер, „Толкова по-зле“

…

Поклон пред добрия стар хирург с плетената жилетка и доброто му старо куче…

Източник: [ kultura.bg ] / [ Статия ]